Съвсем скоро открих истинският аромат на ванилия – лекарствена нотка на сладък сироп за кашлица, смолист оттенък и само отблясък от сухия изкусителен дъх на изкуствения ванилин. За навлезлите по-дълбоко в ароматните дебри, ароматът е средно аритметично от амбра, бензоин и бобчета тонка. Мек и спокоен е, матово дървесен, не толкова примамлив и ярък, колкото кристалчетата, които слагаме в сладкиши.
За да се използва ванилията, трябва да се разцепи шушулката по дължина и да се изстържат ситните черни зрънца, които често се наричат „ванилен хайвер“. Предвид, че има над 20 хиляди вида орхидеи и само една от тях – Vanilla planifolia е източник на дъхави шушулки, ванилията би трябвало да е много скъпа съставка. Тя и е такава (втората най-скъпа след шафрана), ако е истинска. Но реално масово се прилага изкуствения ванилин, който лесно се получава от борова дървесина, карамфилово масло, оризови трици, катран и дори от кравешка тор, но преимуществено се обработва лигнин, който е страничен продукт в целулозната промишленост. Вече се чудите кой от тези видове хапвате с палачинките събота сутрин, нали? Е, няма значение кой – ако са кристалите в малките хартиени пакетчета, които мама все ни буташе да душкаме и кихаме, докато забъркваше поредния кекс, то те са много добре пречистени и безвредни.

Има повече от 150 разновидности на ванилията, но най-известните и продавани са Мадагаскарската (или Бурбонска, като Мадагаскар е най-големият производител), Мексиканската и Таитянската.

Въпреки, че чистата ванилинова миризма ми допада, откритото в истинската ванилена шушулка много ме развълнува и ми хареса още повече. Парфюми с ясно декларирана ванилия трудно нося и не съм срещала „голямата ванилена любов“.

Затова се престраших да си поръчам от един специален сайт цял сет „Ванилия за хората, които не обичат ванилия“ (The Posh Peasant). Това беше преди повече от година. Някои аромати в комплекта вече са подменени с други, заради спиране от производство, но един определено изпъкна над останалите, заради което поръчах още мъничко от него.

PG21 Felanilla на Parfumerie Generale е истинска ванилия и вероятно ще се стори странен на някой, свикнал с пищната сладост на Addict и Hypnotic Poison на Dior, Must de Cartier, Obsession на Calvin Klein. Felanilla не е сладка изкусителка. Не е и по момичешки розов и вкусен. Той е „мъжка“ ванилия. Макар в началото да стряска с наситената естественост на влажна есенна шума и гниещо дърво, много бързо притихва в сиво-кафявото спокойствие на гората в късната есен. Тютюн „Clan“, сдъвкан крайчец на дървен молив Koh-I-Noor, дим от запалени листа, ирисова пудра, тъмен ямайски ром, боров мед – все неща, които усещам в парфюма, макар и да не са описани в официалните му съставки. Шафран, сено и бананова дървесина? Не и на моята кожа.

Сравнителни бележки: слагам го на един рафт с Dior Homme Intense – Dior, Mauboussin for women – Mauboussin, Private Blend Tobacco Vanille – Tom Ford, Hermessence Ambre Narguile – Hermes, L’Ouvre Noire Back To Black – By Kilian, Habanita pure perfume – Molinard. Сух като Mauboussin, но без пачулената му сипкавост, премерено сладък и тютюнев като всички останали, но сякаш по прибран и по-мъжествен. Всъщност най-близко стои до Dior Homme Intense, но докато творението на Dior е балсам, Felanilla е пудра и грим.

Друга е била идеята на Pierre Guillaume, кръщавайки ароматът Felanilla (в свободен превод „котешка ванилия“, но аз предпочитам Котилия), както и пише в официалния сайт на Parfumerie Generale – ванилията да е жестока и дива по начин, присъщ на гъвкавите представители на семейство Котки. Жестока е, но само към портфейлите на влюбените в парфюма. Дива е само заради използваните екзотични съставки, някои от които има голяма вероятност да са донесени от дълбоките влажни пазви на някоя екваториална джунгла. При мен Felanilla мърка, топли и уравновесява бурното ежедневие! Мяу!

P. S. Аз лично вече ще си купувам по възможност само ванилени шушулки за моите сладкиши. А някой ден – още Felanilla.

Снимки: личен архив, thehealthyheavenblog.com, boutique-parfumerie-generale.com